Хайнц Хеле
Преодоляване на гравитацията
роман
Хайнц Хеле
Преодоляване
на
гравитацията
роман
Превод от немски
Гергана Фъркова
ФънТези
Скоро ще стигна възрастта на брат ми, когато той умря. Може би това е и причината напоследък често да мисля за него, спомням си годините, когато болестта му бавно ставаше необозрима, и тъкмо започнахме полека да се сближаваме, когато внезапно се загубихме. Никак не е лесно за мен да проумея какво се бе случило тогава между нас и защо въпреки огромната близост, която изпитвах, когато бяхме заедно, ми беше толкова трудно да му противореча. И днес все още, след повече от седем години, смъртта му ми изглежда странно нереална и, въпреки че той фундаментално отсъства от моето ежедневие до такава степен, че понякога почти забравям, че изобщо го е имало, щом се загледам в снимката му, отново ме обземат същите чувства както едно време, когато беше жив. Вероятно все още има частица от него тук, вътре в мен, в нещата, които сме видели и за които сме говорили, над които сме разсъждавали – фини следи върху плочите по тротоара или матрици в нервните клетки, линии, които насочват към друго място и друго време. Може би аз просто още не съм проумял какво означават думите „брат ми е мъртъв“, а детето в мен отказва да признае, че нещо между нас завинаги се е променило от момента, в който видях един дървен сандък да се спуска под дъжда в някаква яма, пред дървен кръст с неговото име. Вечерта, когато се срещнах с брат си за последен път, му написах писмо. Само няколко минути преди това си беше тръгнал от апартамента ми без да каже дума заради някаква нищожна дреболия, понякога, когато беше пиян, беше много докачлив, стори ми се, че реагира пресилено, затова и реших да му пиша. Знам, че писах с молив, което беше необичайно за мен, и съвсем ясно помня, че буквите ставаха все по-едри с всяка страница, която обръщах в тефтера, защото пишех в тефтера си, а не върху луксозната хартия за писма, която баба ми подаряваше за Коледа всяка година. По това разбрах, че очевидно нямах никакво намерение да изпращам това писмо и щом това ми стана ясно, тонът ми загрубя, стана все по-безпардонен и по-оскърбителен, което доста ме изненада, защото брат ми не ми беше направил нищо, нищо освен че ме бе придумал за няколко хиляди ненужни бири, ракии и цигари, което аз впрочем можех да откажа, ако знаех как, само че не знам дали той знаеше, че аз не знам как да го направя, макар понякога да си мисля, че е редно може би да знае, на него също не му се отдаваше лесно да казва „не“, значи би трябвало да се досети, че аз и посмъртно не бих казал „не“, дори ако звъннеше на вратата ми посред нощ и точно в същия момент той звънна за втори път тази нощ на вратата ми, и този път аз просто веднага грабнах якето, шапката и шала, нахлузих ботушите и вместо да натисна копчето на автомата за входната врата, заподскачах шумно и недвусмислено по стъпалата надолу, отначало укорително, после облекчен, че не се налагаше вече да пиша писмо, което и без това никога нямаше да изпратя, а вместо това пак щях да пия бира с брат ми, като, разбира се, подминахме с мълчание факта, че преди по-малко от петнайсет минути беше излязъл безмълвен от апартамента. Вместо това се замислихме къде може да се отиде по това време, обикновено ходехме в Бахвирт, но той беше заключил заведението, където работеше, преди час, иначе не би дошъл при мен, не, нямаше намерение да се връща там толкова бързо, трябваше да намерим нещо друго, което работи до късно във вторник, или пък беше сряда. И така минахме предпазливо по посипания с луга и камъчета лед под тъмните високи букови дървета край детската площадка, която се простираше по диагонал срещу апартамента ми, и свихме по Янщрасе към Фрауенхоферщрасе, там сигурно ще има нещо отворено, и след като погледнах нагоре към фините снежинки в яркия бял конус светлина, хвърлян от уличната лампа, казах тихичко Съншайн пъб, Театралната шатра, каза брат ми, което ме изненада, мислех, че той мрази хората там, откакто вече не работеше в това заведение, или не работеше вече в това заведение, откакто мразеше хората там, но едно беше ясно, че щяхме да отидем в Шатрата, след като той го предлагаше в този час на нощта и след количеството бира, което двамата изпихме у нас, а и ако трябва да съм напълно откровен, на мен ми беше напълно безразлично къде ще кацнем, стига само да не е Отварачката. И така прекосихме Фрауенхоферщрасе, подминахме тъмната, безлюдна кръчма Фраунхофер, тръгнахме надолу по Кленцесщрасе към Театралната шатра, която също тънеше в мрак и изглеждаше съвсем пуста, и тогава заблъскахме вратата, първо той, после аз, после казах, жалко, затворено е. Малко по-късно се озовахме в Отварачката, брат ми отиде на бара и аз се надявах, че бързо ще го забележат, той ми се усмихна отново, някак престорено арогантно и недоверчиво, ала след това лицето му помръкна бавно и на мен ми се стори, че зърнах в изражението му нещо от едновремешното детско отчаяние заради това, че не те забелязват, но в същия момент едрият като бик, мустакат барман обърна глава и видя брат ми, приближи се към него и го прегърна някак без да помръдва дебелите си бузи и буйните си вежди. Имаше нещо комично в тази гледка – това брутално лице над рамото на брат ми и отдолу две пухкави ръце, които притискат един крехък гръб, някои хора напълняват, когато започнат да пият, други – отслабват, и тогава човекът забеляза и мен и, разбира се, не се усмихна, а само ми кимна вяло и после изведнъж го видях до кранчето за наливна бира, за да ни напълни както винаги две халби „Августинер светло“, макар да знае, че брат
ми пиеше мътна бяла бира, ето затова не обичах да идвам тук, защото никога не бях сигурен как брат ми ще приеме подобна липса на избор, но в онази вечер това май не го интересуваше много, той беше жаден, чукнахме се и отпихме по една голяма глътка, после оставихме чашите, а Жорж или Макс, или както там се казваше барманът от Отварачката седна при нас и подпря тежкото си лице върху тежките си ръце и се загледа заедно с нас навън към Фрауенхоферщрасе, където изведнъж започнаха да се сипят едри снежинки. Когато Жорж или Макс обърна глава към мен, аз му кимнах одобрително, сякаш исках да кажа, твоят „Августинер“ си го бива, или „страхотно, а, вали сняг“, или нещо от сорта – просто рефлекс за установяване на хармония, когато ме гледат по-едри, по-възрастни или по-яки мъже – и тогава Жорж или Макс попита брат ми да не би малкото му братче да не може да говори, на което той му каза, не се занимавай с малкия ми брат. Тази реакция не ме изненада, но толкова ме развълнува, че сърцето ми заби ускорено, а като забелязах как погледът на брат ми се втърдява, трескаво затърсих думи, които да кажа, за да отпуша малко създалото се напрежение, знаех, че брат ми, ако е в точното настроение, можеше да убие човек заради мен, каквото и да значеше това, той можеше да убие човек заради друг човек, или да умре за нещо, затова попитах собственика на Отварачката, от тонколоните зазвучаваха началните акорди на „First time“1 на Робин Бек, дали няма случайно на Роксет, „It must have been love“. Само миг след това брат ми и аз, и още трима позамаяни редовни клиенти стояхме прави върху пейката в ъгъла, преметнали ръце през рамене и се деряхме с цяло гърло: „But I lost it somehow“. Не знам дали стана дума за мен, или за САЩ, които брат ми понякога защитаваше по същия ожесточен начин, това беше родината на майка му, във всеки случай той изведнъж избута малко встрани един от нашата групичка певци, заради което пък онзи го събори от пейката, но брат ми не се просна по гръб, скочи веднага, хвана ме за лакътя и ме повлече навън, а със свободната си ръка, която не ме държеше, показа среден пръст на света. Студеният въздух веднага поизбистри главите ни, отрезви ни и фактът, че тежките бели снежинки, които гледани отвътре в бара навяваха мисли за Русия или за Канада, но тук навън, на някакъв си тротоар в Мюнхен, се разтапяха без следа, и брат ми каза, че просто не може да проумее, как така Америка, която е освободила германците от Хитлер, въпреки това вече не се приема като приятел, а все по често са счита за огромна, брутална, чужда, консуматорска сила. Fucking Germans – ругаеше той, за което не му се сърдех, и той си беше германец, само че американски, – аз не знам какъв ви е проблемът на вас – добави той, което вече малко ме подразни, – това безкрайно предъвкване на пустото консуматорство и капитализма, това се нарича свобода, верноподаници такива, да не би някой да ви принуждава със закон в Германия да ядете в McDonald’s, да носите Nike и да слушате Роксет. Те са от Швеция – контрирах аз, на което той не отговори, – навсякъде все това се повтаря: лицемерие – продължи той, – елементарност, фалш, на всичко отгоре тия дебелаци и пияндета там вътре не заслужават даже да си помислят за името на страната, която е създала майка ми, няма човек по-искрен от нея, по-любвеобилен, на когото можеш да разчиташ, ами ако не бяхме ние през 45-а, другите европейци щяха да ви изколят за отмъщение, хайде да не си отварям устата, че… – каза той, – а аз си помислих: – добре, тогава и аз няма да отварям темата за ролята на руснаците за победата над Хитлер. Вместо това казах: Просто завиждат. – А той веднага забави темпото, с което вървеше досега пред мен като ми говореше през лявото си рамо, внезапно спря пред един антикварен магазин на ъгъла на Мюлерщрасе и видя във витрината отпечатък на стара медна гравюра на остров Хелголанд4 от XVII век малко преди голямата буря да го е разсякла точно по средата. Мисля, че много хора в Германия вътрешно са горчиво разочаровани, защото образът, който са си създали за Америка, вече не отговаря на истината – казах аз и приех като знак на съгласие факта, че брат ми въпреки късния час и многото бира не ми опонира, а продължи да слуша смълчан, забил поглед в избледнялото червено на каменните образувания от пясъчник, в суровото Северно море и къщичките зад брулените от вятъра скали. Не можем да им простим на американците, че са предали истинските идеали, докато ние останахме до последно верни на фалшивите – казах аз необикновено патетично и с някаква сериозност, която ме изненадва, сякаш онова, което излизаше от устата ми, беше отдавна прието, изпитано и обявено за мое безпогрешно верую, а не спонтанен опит на пиян човек да усмири друг пиян. Не последва никакъв отговор и погледът ми се спря на един национален костюм от Траунщайн във витрината, окачен косо над гравюрата с Хелголанд, и за миг си представих как бих изглеждал в него, пиейки бира на Октоберфест, и се питах колко пъти трябва да изрека „не“ на въпроса дали съм от Траунщайн на развален баварски, какъвто понякога говорех, когато бях пиян, когато брат ми каза, все още втренчен в безумно малкия остров в Северно море, че още навремето, докато пишел дисертацията си за взаимовръзката между имената на военните операции и техния успех, която в крайна сметка така и не довърши, проучвал между другото и проекта „Щипка на омар“, който обаче все пак трябвало да изключи от изследването си, защото безумният план на Хитлер да построи в средата на Северно море най-голямото морско пристанище на всички времена, с четири километра кейови стени покрай остров, дълъг два километра, не представлявал в действителност военна операция, както ми обясни с неочаквано сериозен тон, който ми подейства успокоително, а било по-скоро невъобразим пример за самоунищожителна некомпетентност, защото първо били изсипани стотици тонове пясък в морето и едва след това се замислили дали в епохата на „килимното бомбардиране“ е наистина умно целият флот да бъде концентриран в една единствена точка в средата на морето, без да е осигурена защита чрез противовъздушна отбрана. Повървяхме няколко метра отново един до друг и ако бяхме завили надясно, щяхме да стигнем след няколко крачки до Съншайн пъб, даже се чуваше музиката оттам, но брат ми продължи направо, прекоси Мюлерщрасе и едва тогава, на другия тротоар сви вдясно, сякаш да се застрахова, че като мине покрай отворената врата на кръчмата няма да хлътне вътре по погрешка. Спомням си, бях учуден, че има толкова много коли посред нощ, в средата на седмицата и, когато се спряхме за момент, защото брат ми започна да си търси цигарите, подаде първо на мен една, после извади и за себе си, след това поднесе запалката към двама ни, а аз си представих каменните глави на четирите природни стихии над портата на пожарната, съвсем недалече оттук, тогава брат ми изведнъж се обърна кръгом и тръгнахме право напред към Папа Шмид Щрасе, и аз се питах как е възможно дори само представата за временно инсталираната през 40-те години пета скулптурна глава, символизираща нощните бомбардировки, да ми се стори толкова гротескова колкото до болка позната дума война. Когато на следващата пресечка отново свихме надясно по Блуменщрасе, а след това по Корнелиусщрасе, за да пресечем в крайна сметка наново Мюлерщрасе към Гертнерплац, на мен ми просветна, че брат ми най-вероятно се е запътил към бара Холи хоум, при което се зарадвах, защото там имаше „Августинер“, пък и някак си почувствах, че днес ще успея да спра да пия точно навреме. За какъв дявол ти е притрябвала тази философия, попита внезапно брат ми, докато крачеше бързо по паважа пред мен, пъхнал ръцете си в джобовете на якето, а брадичката му беше потънала в яката, наистина ли те интересува, или го правиш заради баща ни, с философията надали ще забогатееш, разсмя се той, аз също се засмях, от сърце, истински, освободено, докато всъщност постепенно осъзнах, че достатъчно вече дори за собствения си вкус съм се смял над себе си, само че той все още беше във вихъра на смеха, кискаше се все по-силно и по-силно, не можеше да се успокои, даже спряхме, а аз се насилих да се усмихна, за да не си помисли, че съм обиден, главата и цялото му тяло до кръста се тресеше на тласъци, които определих наум като спазматични, а на мен ми се схванаха устните в крайчетата от усмивката, и тогава той най-сетне каза: Извинявай, нищо лично! Пък аз отговорих, няма проблем, а той каза, че наистина ужасно съжалява, особено точно сега, и отново прихна, наложи се да спираме цели три пъти, защото не можеше да върви от смях, аз обаче се отказах от идеята да се усмихвам, което беше донякъде облекчение за мен, просто го оставях да се насмее, при предпоследния му пристъп си запалих цигара, която все още не бях допушил, когато смехът му най-накрая се укроти, и видяхме тогава, че Холи хоум вече беше затворен. Спестих му въпроса как така не можа да предвиди като бивш специалист по въздействието на имената на проектите върху техния успех, че два от трите бара, до които ни беше водил тази вечер, ще са затворени и вместо това тихичко промърморих: Съншайн пъб, но той поклати глава и каза, че там се събират само пияндета и задници, а аз си помислих, ами добре, ние сигурно не сме задници и тогава той каза, ела, отиваме в Капуцинерклаузе8, и аз веднага го последвах, без да кажа нищо, надолу по Кленцещрасе, пак назад към Фраунхофер през ледения, чист въздух. Вече не валеше сняг. Освен това не ми се ходеше в Капуцинерклаузе, бях намразил това място, откакто брат ми ми се обади оттам един предиобед, пиян и ме помоли да му донеса куфара, който бившата му приятелка, която за пореден път го беше изхвърлила, беше оставила в Бахвирт, където работеше по това време за кратко и който се намираше съвсем близо до моето жилище, само че аз тъкмо бях кацнал с приятелката си в Банкок, където смятахме да прекараме ваканцията си, та и до днес си спомням какво облекчение изпитах, че имам толкова добрата причина и достоверно оправдание да не ходя в Капуцинерклаузе, но едновременно с това ме обзе ужас, защото не изпитвах капка съчувствие към него в онзи момент, а сега си мисля дори, че вдигнах телефона само защото бях толкова далече. Като стигнахме Фрауенхоферщрасе, завиваме наляво към Изар, и самотната светлинка на будката на моста веднага ме изпълни с топлина, мисля, че брат ми също, там продаваха бира, и ние забързахме нататък, без да го обсъждаме. Вероятно подвластни на стария навик повървяхме с бутилки в ръка по моста Райхенбах, преди да ги отворим, сега вече той пиеше даже „светло“, разбира се, направо от бутилката, и след като се чукнахме за наздраве, се облегнахме на ледения парапет, както човек прави обикновено през лятото, точно както, когато си купиш бира на павилиона и я пиеш под открито небе, и се размотаваш навън часове наред, без цел и посока, а всъщност можех да предположа, че сега нямаше да останем така дълго, насочили поглед към черната река под нас и заравнения с бетон бряг от времето преди ренатурацията и заливаните поляни, където през лятото човек по цял ден можеше да гледа голи хора, които се пекат, и кучета, които акат, а сега нищо не се виждаше, само бледо блещукащите кули на неороманската църква вдясно, чието име така и не мога да запомня, и малко по-нататък мигащите светлини върху комина на топлоелектрическата централа, предупреждаващи прелитащите самолети. Още тогава беше станало невъзможно да сложиш в едно изречение думите кули и самолет и да не се сетиш за превърналия се във всеобщо достояние град, за страната, чийто символ е той, за раната, която беше нанесена и на града, и на страната, която все повече се отваряше и ставаше все по-дълбока с всеки опит да бъде премахната болката, и моментално отново се сетих за предадените идеали от преди малко и за разочарованието, и тъй като бях вече доста пиян и знаех, че онова там отпред зад извивката на реката и черната редица дървета е електроцентрала, първата дума, която ми хрумна, беше петрол, после огън и вече не помня дали брат ми си запали цигара малко преди или малко след като в главата ми се оформи думата, но точно в тази момент аз го попитах: на теб пък каква ти е ползата от историята, а той ми отговори, да вървим, студено е. Докато крачехме под дърветата покрай брега към мoста Вителсбахербрюке, постоянно трябваше да прехвърлям ледената бутилка от ръка в ръка, за да мога изобщо да я държа, в резултат на което пръстите ми измръзваха бързо, а бирата се затопляше бавно. Човек винаги се надява, каза брат ми, че на другия ден ще разбира малко по-добре случилото се, когато се вгледа внимателно в себе си и си даде сметка какво е било вчера; въпреки че това беше най-очакваното обяснение защо някой решава да следва история, тези думи дълбоко ме докоснаха, защото за първи път той говореше за едно от своите занимания през далечното минало без горчивина или цинизъм. А за мен, разбира се, продължи той, беше също така важно да разбера кой съм бил всъщност, при което веднага забелязах как разказът сега беше преминал в минало врем; все още продължаващата надежда от предходното изречение се беше превърнала в поглед назад към един приключил експеримент, макар той с нищо да не издаваше какъв точно е бил резултатът от него. Бяхме стигнали Капуцинерщрасе при Балдеплац, под чието неприятно ярко в сравнение с крайбрежната алея осветление той изведнъж каза, че смята за много странно недоразумение историята да се разглежда като нещо минало; за него тя винаги е била нещо много повече от ретроспективен поглед от безопасно разстояние, напротив, историята, каза той, била процес, който всеки ден се случва отново и отново в мозъка на всеки, с цел установяване на ред между вече съхраняваните някъде и избледняващи с различна скорост впечатления и новото, неспирно прииждащо Сега, и всъщност било невъзможно да не се създава порядък, даже и опитът всеки Божи ден да заличаваме напълно предния било в известен смисъл научна концепция на историята, и той бил убеден, за да бъдем абсолютно честни, че думата история всъщност е доста подвеждаща, тъй като създава илюзия именно за такава завършеност, за начало и край, а както е известно, такова нещо