Хайнц Хеле

Успокоителният звук на избухващ керосин

роман

 Понякога оглеждам наоколо

Седя на едно бюро. Бюро като бюро. Около мен седят дру-ги хора на други бюра и на всички нас са ни възложили задачи, за чието изпълнение ни дават по нещо, срещу което можем да получим храна, дрехи и подслон. Аз имам за задача да намирам решения на проблеми. Всички имат такава задача. Нашите за-дачи се различават само по проблемите, за които става въпрос. Пред мен има компютър. До мен седят хора, пред които също има компютри. Срещу мен също седи човек. От време на време пишем, от време на време четем, пак пишем, не говорим. Оно-ва, което пишем, зависи от онова, което четем. Онова, което че-тем, е написано от хора, които имат или повече, или по-малко власт и влияние от нас. Ако написаното идва от по-силните, всичко трябва да бъде спазвано стриктно. Ако не идва от тях – не. Онова, което пишем, се чете от хора, които имат или повече, или по-малко власт и влияние от нас. По-силните могат да ни принудят да препишем всичко наново. Не толкова силните са ни безразлични. По същество ние пишем онова, което се очаква от нас.
Аз седя на едно бюро, до мен има стъклена стена. Зад нея – улица, снежна виелица, бързащи хора и бавно движещи се коли, пред мен – празната бяла страница на текстовата програма. После букви, думи, изречение върху празната бяла страница на текстовата програма, изречението в известен смисъл се занимава с проблема, с който аз трябва да се занимавам. Разглеждам изречението много внимателно. Дума по дума, буква по буква. После натискам един клавиш и изречението изчезва, разтваря се в белотата на страницата. Знам, че днес е вторник и че скоро ще изнасям доклад за проблемите, с които се занимавам, и че в този доклад трябва да очертая решения, които ми изглеждат многообещаващи. Знам също, че е важно проблемите да се опишат така, както само аз умея да ги опиша, да очертая решения, които само аз мога да очертая, в противен случай онова, което пра-вя аз, би могло да се свърши от някой друг. Знам всичко това, но не правя нищо. Гледам в екрана и нищо не правя. Курсорът върху бялата страница на текстовата програма мига равномерно бавно и тъничко.
Понякога оглеждам наоколо. Два реда зад гърба ми зървам една жена, която има тъмна коса и сребърна обица, тя забелязва, че я гледам, и също ме гледа, после и двамата извръщаме очи. Пак се заглеждам в екрана и през прозореца, виждам стена, улица, сняг, коли, отново хвърлям поглед към жената, тя също ме поглежда. Питам се дали тя реагира само на присъствието на представител от пол, противоположен в рамките на нейния биологичен вид, както ѝ диктува еволюцията. Питам се дали след щателна проверка на фенотипните ми характеристики ще бъде заинтересована да приеме моя геном, дали е открила нещо в мен, нещо възхитително, красиво, специално или отвратително, лошо, тъжно, нещо, което не може да опише с думи и за което тя не разполага с доказателства, за което обаче е убедена, че го има, и въпреки че ѝ е неприятно да ме поглежда всеки път, ко-гато аз я поглеждам, и я полазват студени тръпки по гърба от вълнение или отвращение, тя просто не може да извърне очи, защото аз съм точно такъв, какъвто съм.
Взирам се в екрана и си мисля, че всъщност много добре зная, че онова, което си мисля, са пълни глупости, и се питам защо изобщо си го мисля. И тогава си мисля, че все в някакъв момент неизбежно се стига дотам отново да се замисля за това дали фактът, че мисля за друга, произволно взета жена от офиса, означава, че тя и аз нямаме никакви шансове, че в действи-телност аз не я искам вече, без да осъзнавам това, или не мога да я искам вече или не искам да мога да я искам повече, и за-почва да ми се струва, че желанието е нещо, на което човек не може да повлияе, колкото и силно да му се иска, и аз не знам дали има лекарство срещу размиването на плоскостите на значения, и дори не знам дали моят проблем не се състои всъщност в размиването на плоскостите на значения, искам да кажа, не проблемът, който ми е възложен да разреша тук, на работното си място, не той, а моят личен проблем, но ако все пак има ле-карство срещу онова, от което страдам, каквото и да е то, аз непременно бих го взел.
There is a problem with your insurance1
Влизам в офиса на началничката на личен състав, тя се казва Рита и ще ме приеме след няколко минути, сядам на едно кресло от изкуствена кожа, набутано между кафяви офис прег-радни стени, зад параваните седят жени от всички категории и всички раси, кръстосвам краката, а тя ме извиква.
Hello.
Hello.
There is a problem with your insurance.
Не знам какъв може да бъде проблемът, знам само, че имам застраховка, затова не казвам нищо, само я гледам с широко отворени очи, но не прекалено ококорени, в края на краищата не искам да изглеждам нелюбезен, нито скептичен или ароган-тен.
There is nothing in the contract about who pays for the cost of shipping your body to Germany.
I don’t understand.
If – god forbid – you died over here2.
Знам, в застрахователната ми полица пише, че всички разходи се покриват на сто процента, и точно това ѝ казвам.
1 (англ.) Има проблем с Вашата застраховка. – Б. пр.
2 (англ.) В договора не пише нищо за това кой поема разходите за пренасяне на тялото Ви до Германия.
– Не разбирам.
– Ако, не дай си Боже, умрете тук. – Б. пр.

But it says in my certificate that one hundred percent costs are covered.
Yes, I saw that. But it doesn’t say who will pay for the shipping of your remains to Germany.
But isn’t that included in one hundred percent?
It doesn’t say so.
I am sure it is included.
I am afraid that is not enough. I will need your insurance company to confirm that3.
Кимвам, изправям се, стисвам ръката ѝ, виждам съвърше-ните ѝ бели зъби, през които излиза невероятно ентусиазирано извинение за неудобството или може би благодарност за съ-действието, или нещо като „я не ми се прави на ударен, идиот такъв!“ – не знам, не я слушам, пресмятам дали хората от застрахователната ми компания в Германия са все още в офиса, за да ги попитам дали могат да ми потвърдят писмено, че ще пое-мат разходите по пренасянето на тялото ми, макар че аз вече няма да съм в него или поне няма да зная, че съм в него, защото аз вероятно все още бъда това тяло, т.е. своето собствено тяло.
3 (англ.) Но в моя сертификат пише, че разходите се покриват на сто процента.
– Да, видях го. Но не се казва кой ще поеме превоза на тленни ви останки до Германия.
– Но те не са ли включени в стоте процента?
– Никъде не го пише.
– Сигурен съм, че е включено.
– Страхувам се, че не е достатъчно. Вашата застрахователна компания ще трябва да го потвърди. – Б. пр.
Не искам да се качвам в асансьора, искам да се движа, затова натискам голямата лъскава дръжка, с която се отваря вратата към стълбището, излизам на площадката, виждам стълбите. Стъпвам на първото стъпало, то е от бетон, казва „клонг“, ръбът е подсилен със стоманен кант, слизам на второто, третото, чет-въртото стъпало, те също правят „клонг“, слизам на петото, шестото, седмото стъпало, а стените са боядисани в жълто. Стъпвам на площадката между етажите, тя казва „ток“, бетонът тук е гол и глух, и после пак се чува „клонг“, „клонг“ и още много жълти стени, осветлението е изкуствено, но някак прият-но ненатрапчиво. Стигам до шестия етаж, до петия, четвъртия, третия, втория, и изведнъж се чува „клонг“. Един стоманен кант се е отлепил, вероятно някой болт се е измъкнал от многото крака през годините, търкулнал се е към центъра и е паднал в мазето, където най-вероятно е бил изметен и изхвърлен на бок-лука, с всички хартийки от дъвки и камъчета, гранули пръст и прахолинки, и вероятно лежи някъде, затрупан под голяма куп-чина хартийки от дъвки и камъчета, гранули пръст и прахолинки, и разни други неща – ръждиви останки, които не принадлежат вече на никакъв болт – и гние там, разпада се бавно, прев-ръща се все повече и повече във фина, твърда, по-специална прах между прахта.
Отварям вратата към улицата, скачам от последното стъпало на сградата и се понасям навън, а формата на моето тяло, ко-дирана в дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), моята спо-собност да си спомням различни моменти от детството и учебни предмети от училище, чувствата, които някога съм имал или съм потиснал, или забравил, хората, които са оставили отпечатък в мен или са ме осакатили, или разглезили, всички възмож-ности, които са се осъществили от сливането на сперматозоида на баща ми с яйцеклетката на майка ми преди 9964.5 дни в този единствен полупропусклив предмет, едва-едва открояващ се от заобикалящата го смесица от газове, и точно в този момент всичко това се блъсва в бетона на тротоара и единственият ефект от това за света са фини вибрации по повърхността на бензиновата локва в края на пътя, далеч под прага на моето полезрени

Close Menu