СЪДЪРЖАНИЕ
Наричаха го Ташко Кошницата 9
Най-правилният път 13
Неразделни приятели 17
Разказ за Перуника, която един ден не отишла на училище 23
Среща с ангел 26
Докато Моро спеше… 30
От какво умират цветята 33
Мечтите имат верни приятели 36
Разказ за Елмаз, която не помнела нищо 40
Как Александър Македонски получил диплома 43
Угощението на Цветелин 47
Ято гъски на Нова година 48
Роза и Слънцето 52
Какво прави баща ми в мазето 55
Лачо, жабокът и… как да не вярваш в чудеса! 57
„Адел, върни се!“ 59
Няма връщане назад 62
Пътят на лъжицата 65
Детелин и орисниците 68
Румян и змията 71
Злото понякога си няма работа 77
Кое направи Мето истински щастлив 81
Смут в махалата 84
Горещи молитви към небето 88
Как Портокал Портокалов посрещна края на света 90
Мързеливият циганин 94
„Давай да бягаме!“ 96
Роден без късмет 98
„Ко, ко, ко!…“ 101
За този, който не следва правия път 105
Другият глас 109
Гюлшена, пеперудата и мечтите 112
Докато Лазура чакала Бисер 116

ДОКАТО МОРО СПЕШЕ…

Моро имал една кобила, две крави, четири деца и една жена. Кобилата била тъмна на цвят и се казвала Арда, кравите – кафяви, Понеделка и Петкана, децата вече се били изпоженили и имали свои деца, цяла сюрия, а съпругата му се казвала Зарка. Откакто се помнел, Моро вадел хляба на семейството си като продавал тор. Той впрягал Арда в малката каручка и обикалял околностите. Почти никога не се връщал с празни ръце. За отлежалата тор обикновено вземал по двайсет лева, но често с пазарене изкарвал и повечко пари. Слаб и висок, почти винаги носел тъмносин анцуг, а когато застудявало, обличал отгоре дебел балтон. От години пуснал брада и по-дълга коса, които вече били прошарени. Хората, които имали нужда от тор всяка година, отдалече го чували – по чаткането на конските копита по асфалтираното шосе и подвикванията му към кобилата. 

Моро винаги можел по външния вид и на стопанина, и на къщата му да прецени имотното му състояние. Всеки път погледът му се плъзгал по дължина и по ширина из цялото оградено дворно място. От един ще вземе някоя и друга дрешка за децата, от друг плодове и зеленчуци, от трети – някой изхвърлен електрически уред или желязо. Защо да връща каручката си празна?

– Бате, гледам имаш доста грозде – така започвал например той. – Браво, браво! Какво ще го правиш толкова много? 

И докато стопанинът обяснявал, погледът на Моро обхождал наоколо, за да не пропусне и друго. Накрая, като не откривал нищо интересно, примирявал се с това, което имало. 

– Бате, сложи някоя чепка за децата, че все са гладни!… Хайде, сложи още едно-две гроздета, че дванайсет деца имам, да знаеш. – Очите му все не спирали да шарят: – А-а-а, ама бате, ти не си сложил от бялото грозденце!

Веднъж Моро се отдалечил доста от дома си. Все не можел да продаде пустата му тор, просто лош ден. Но не му се и прибирало с празни ръце. Арда лениво крачела по шосето и неговите изящни извивки, докато Моро неусетно задрямал. И тогава му се присънило следното: Неговата почти черна на цвят кобила станала бяла като сняг, само на челото си имала черна точка. И сега Арда в съня му сама го довела при една река, която непрестанно меняла цвета на водите си. Отначало била жълта, после сива, синя, виолетова, розова, червена, зелена, бяла. И така цветовете неспирно се повтаряли. Тогава Моро слязъл от кобилата, съблякъл анцуга си и се потопил до кръста. Знаел от приказките, че трябва да изчака жълтата вода. Да, ама тя се появявала за секунда и бързо изчезвала, сменяйки се със следващия цвят. Той не можел изобщо да се потопи в дълбините ù и да извади оттам някой златен сандък. Докато се мъчел, изведнъж реката проговорила с женски глас. Казала му да вкара кобилата във водата и да потопи само копитата ѝ. Тогава водата ще остане по-дълго време жълта. После да плисне една шепа върху животното и да го изведе на брега. Когато той направил това, с очите си видял Арда, окъпана цялата в жълтици. „Богат съм! – извикал Моро, докато ги събирал и товарел в своята каручка при торта. – Богат съм!“ – повтарял си той и вече си мислел как ще похарчи всичко, ще има да раздаде на роднини и приятели, ще се веселят и ще ядат до насита, а музиката няма да има край.

Точно на това място нещо го стреснало и Моро се събудил. Разтъркал очите си и дълго не можел да проумее, че всичко било просто сън. Арда не била бяла кобила, а отзад се носело зловонието на оборска тор. Никакви жълтици не карал в каручката си, която трополяла по пътя. Стъмвало се. Наоколо било безкрайно поле. В далечината се откроявали планински хребети, завоалирани в лека мъгла, която ги правела да изглеждат някак безпомощни. Било крайно време да се прибират.

Единствено Арда знаела, че на едно място, встрани от шосето, отминали разпръснати столевки, изпаднали от някакъв чувал. По телевизията съобщили за ограбена през деня банка в града. Достатъчно било Моро да види банкнотите и да ги събере, пък той най-добре можел да реши какво щял да направи с тях. Само да не беше заспал.

– За какво ли щяха да са ми тези жълтици? – разсъждавал си до дома Моро на глас, защото този сън още дълго време щял да остане в паметта му, може би за цял живот. – Докато ги похарча, само проблеми щяха да ми създадат. Жената щеше да иска едно, аз друго, децата да се изпокарат, да ми отровят живота, да не мога да спя спокойно и накрая да умра, когато не ми е било писано.

И това си била самата истина.

Close Menu