Йозеф Рот

ИОВ 

Романът на един обикновен човек

 

Част първа 
I

Преди много години в Цухнов живееше мъж на име Мендел Зингер. Беше праведен, богобоязлив и обикновен, съвсем делничен евреин. Упражняваше простата професия на учител. В къщата му, която се състоеше единствено от просторна кухня, караше децата да наизустяват библията. Учеше ги с откровено усърдие и без завиден резултат. Стотици хиляди преди него бяха живели и преподавали по същия начин.
Незначително като неговото същество беше и бледото му лице. Обрамчваше го брада с най-обикновен черен цвят. Мустаците скриваха устата. Очите му бяха големи, черни, лениви и наполовина притулени от тежки клепачи. Върху главата му се мъдреше шапка от черно копринено рипсено кадифе, материя, от която понякога се правеха старомодни и евтини вратовръзки. Тялото му бе скрито в не много дълъг, обичаен за тази местност еврейски кафтан, чиито поли се размятаха, когато Мендел Зингер бързаше из улиците и с твърд, ритмичен плясък се удряха в кончова на високите му кожени ботуши.
Изглежда, Зингер нямаше много време и все го гонеха бързи дела. Всъщност животът му беше безкрайно тегло, а понякога – истинска мъка. Той трябваше да облича и храни една жена и три деца. (А тя дори чакаше четвърто.) Бог бе отредил плодовитост на пояса му, хладнокръвие на сърцето и бедност на ръцете му. Тe нямаха злато за мерене и банкноти за броене. И все пак животът му бягаше напред като жалко поточе посред голи брегове. Всяка сутрин Мендел благодареше на Бога за съня, за това, че се е събудил, и за разпукващия се ден. Щом слънцето залезеше, се молеше отново. Когато заблещукваха първите звезди, се молеше за трети път. А преди да си легне, шептеше припряно молитва с уморени, ала усърдни устни. Сънят му бе лишен от сън. Съвестта му беше чиста. Душата му – праведна. Не бе нужно да се кае за нещо, нямаше и за какво да ламти. Обичаше жена си и намираше наслада в плътта й. Със здрав апетит изяждаше бързо храната си. Двамата си синове, Йонас и Шемариа, потупваше заради вироглавството им. Но най-малката, дъщеря си Мириам, милваше често. Тя имаше неговата черна коса и неговите черни, лениви, меки очи. Крайниците ѝ бяха нежни, ставите ѝ – пъргави. Същинска млада газелка.
Той учеше дванадесет шестгодишни ученика да четат и да зубрят Библията. Всеки от тях му носеше в петък по двадесет копейки. Това бяха единствените приходи на Мендел Зингер. Беше едва на тридесет години. Но изгледите му да припечелва повече не бяха големи, може би дори изобщо нямаше такива. Щом учениците пораснеха, преминаваха при други, по-мъдри учители. Животът поскъпваше от година на година. Родителите все повече обедняваха. Морковите намаляваха, все повече яйца се оказваха запъртъци, картофите измръзваха, манджите ставаха воднисти, шараните – по-дребни, щуките – по-къси, патиците – по-мършави, гъските – по-жилави, а кокошките – едното нищо.
И тъй, лееха се жалбите на Дебора, жената на Мендел Зингер. Тя не беше лесна жена, понякога я хващаха дяволите. Току поглеждаше към имотите на заможните и завиждаше на търговците за печалбите. Твърде дребен ѝ се виждаше Мендел Зингер. Натякваше му за децата, за бременността, за скъпотията, за нищожните му доходи, а доста често и за лошото време. Всеки петък търкаше пода, докато заблестеше жълт като шафран. Широките ѝ рамене се поклащаха нагоре-надолу в равномерен ритъм, яките ѝ длани триеха напред и назад всяка дъска поотделно, ноктите ѝ минаваха през ребрата и кухините между дъските и изчегъртвваха оттам чернилката, окончателно пометена от падащата вълна из ведрото. Лазеше из голата, боядисана в синьо стая като широка, могъща и подвижна планина. Отвън, пред вратата, се проветряваха мебелите, кафявото, дървено легло, сламените тюфлеци, гладко изциклената маса, двете дълги и тесни пейки, две хоризонтални дъски, заковани върху две напречни. Още щом първото дихание на мрака докоснеше прозореца, Дебора запалваше свещите в свещниците от алпака, скръстваше ръце пред лицето си и се молеше. Мъжът ѝ се прибираше у дома в свилена чернота, подът блестеше насрещу му, жълт като разтопено слънце, лицето му искреше по-бяло от друг път, по-черна отколкото в делничен ден тъмнееше брадата му. Той сядаше, изпяваше една песничка, после родителите и децата започваха да сърбат горещата супа, усмихваха се към чиниите си и не отронваха ни дума. Топлина се извиваше нагоре в стаята, струеше се от тенджери, паници и тела. Евтините свещи в свещниците от алпака не издържаха, започваха да се огъват. Върху покривката на керемидено и синьо каре покапваше стеарин и мигом се втвърдяваше. Някой блъсваше прозореца да се отвори, свещите набираха сили и догаряха мирно до своя край. Децата лягаха на сламените тюфлеци близо до печката, родителите оставаха да поседят още малко и се заглеждаха с угрижена тържественост в последните синкави пламъчета, които се стрелкаха назъбени из кухината на свещниците и се отпускаха леко накъдрени като огнен фонтан. Стеаринът тлееше, сини, тънки нишки пушек се точеха от овъглените остатъци фитил нагоре към тавана.
– Ох! – въздъхна жената.
– Недей да въздишаш! – скастри я Мендел Зингер.
Сетне се умълчаха.
– Да си лягаме, Дебора! – повели той. И замърмориха вечерна молитва.
Ето така в края на всяка седмица настъпваше шабат, с мълчание, свещи и песен. Двадесет и четири часа по-късно той потъваше в нощта, която повеждаше сивата върволица на делниците, истински низ от тегоби. През един горещ ден в разгара на лятото, в четири часа следобед, Дебора роди. Първите ѝ крясъци се врязаха в монотонното припяване на дванадесетимата ученика. Всички те бяха изпратени да си ходят. Започна седемдневната ваканция. Мендел се сдоби с ново дете, четвъртото, момче. Осем дни по-късно то бе обрязано и наречено Менухим.
Менухим нямаше люлка. Кандилкаше се в една кошница от плетени върбови пръчки в средата на стаята, закрепена с четири въжета за една кука в плафона подобно на полилей. Мендел Зингер потупваше от време на време с един пръст, леко и обичливо, висящата кошница, която веднага се залюляваше. Това движение сегиз-тогиз укротяваше сукалчето. Но понякога нищо не можеше да помогне срещу желанието му да скимти и да реве. Гласът му стържеше над гласовете на дванадесетте зубрещи деца – непосветени, грозни звуци над светите слова от Библията.
Дебора се покатери на едно столче и измъкна пеленачето. Бяла, налята и огромна се оголи гърдата ѝ из разкопчаната блуза и привлече неудържимо погледите на момчета. Дебора сякаш кърмеше всички, които бяха там. Трите ѝ по-големи деца я наобиколиха, ревниви и жадни. Настъпи тишина. Чуваше се мляскането на сукалчето.
Дните се проточиха в седмици, седмиците набъбнаха в месеци, дванадесет месеца направиха една година. Менухим все още сучеше мляко от майка си, рядко, прозрачно мляко. Тя не можеше да го отбие. На тринадесетия месец от своя живот той започна да прави разни гримаси и да стене като животно, да диша припряно като подгонен звяр и да пъхти по невиждан досега начин. Голямата му глава висеше тежко като тиква на тънкото вратле. Широкото му чело се бърчеше и бръчките го браздяха като намачкан пергамент. Краката му бяха изкривени и безжизнени като две дървени дъги. Мършавите му ръчици се мятаха и гърчеха. Смешни звуци пелтечеше устата му. Получеше ли пристъп, веднага го изваждаха от люлката и здравата го разтърсваха, докато личицето му станеше синкаво и дъхът му почти спираше. Тогава бавно започваше да се съвзема. Слагаха запарен чай (в торбички) на хилавите му гърди, а около тънкото му вратле завиваха подбел.
– Нищо му няма – казваше бащата, – ще го израсте!
– Синовете приличат на вуйчовците. Брат ми имаше подобно нещо пет години! – казваше майката.
“Ще мине с възрастта!”, твърдяха и другите. Докато един ден не избухна сипаница в града, властите предписаха ваксини и лекарите нахлуха в домовете на евреите. Някои се скриха. Но Мендел Зингер, праведният, не бягаше от нито едно Божие наказание. Дори ваксинирането посрещна спокойно.
Беше горещ, слънчев предиобед, когато комисията мина по улицата на Мендел. Последната в редицата на еврейските къщи беше къщата на Мендел. Съпровождан от един полицай, който носеше под мишница голяма книга, доктор Солтисуик вървеше с развят върху мургавото си лице рус мустак, с пенсне в златна рамка върху зачервения нос, с широки крачки в скърцащи жълти кожени гамаши и сако, което поради жегата бе наметнал небрежно връз синята си рубашка, тъй че ръкавите приличаха на още един чифт ръце, които сякаш също бяха готови да ваксинират: ето така доктор Солтисуик се появи на еврейската улица. Насреща му отекваха воплите на жените и ревовете на децата, които не бяха смогнали да се скрият. Полицаят измъкваше жени и деца от дълбоки мазета и високи тавани, от малки стаички и големи кошове за слама. Слънцето прижуряше, докторът се потеше. Имаше да ваксинира не по-малко от сто седемдесет и шестима евреи. За всеки избягал и недостижим благодареше тайно на Бога. Щом стигна четвъртата от малките, боядисани в синьо къщурки, той махна на полицая, че вече няма нужда да се трепе да търси. Колкото по-нататък отиваше докторът, толкова по-силно отекваха виковете. Вятърът носеше валма пред нозете му. Воят на онези, които все още се бояха, се преплиташе с клетвите на вече ваксинираните. Уморен и напълно объркан, той седна с тежка въздишка на пейката в стаята на Мендел и помоли за чаша вода. Погледът му падна върху малкия Менухим, повдигна недъгавото бебе и рече:
– Ще бъде епилептик.
Страх скова сърцето на бащата.
– Всички деца боледуват – възрази майката.
– Това е друго – определи докторът. – Но може би ще успея да го излекувам. Има живот в очите му.
Настоя веднага да вземе малкия в болница. И Дебора беше готова.
– Ще го излекуват безплатно – рече тя.
Но Мендел отвърна:
– Мълчи, Дебора! Никой доктор не може да го излекува, ако Господ не пожелае. Сред русначета ли искаш да расте? Да не чува свята дума? Мляко и месо да яде и пържени в масло пилета, каквито им дават в болницата? Може да сме бедни, но няма да продам душата на Менухим, само защото лечението му щяло да е безплатно. Никой не може да се излекува в чужди болници.

Close Menu