Саша Станишич

ПРЕДИ ПРАЗНИКА 

роман

 

Ние см е тъжни. Вече си нямаме лодкар. Лодкарят е мъртъв. Две езера и никакъв лодкар. Сега можеш да стигнеш до островите, само ако имаш лодка. Или ако самият ти си лодка. Или с плуване. Но хайде плувай, когато ледените буци се удрят във вълните като вятърни чанове с хиляди звънтящи тръбички. 
Теоретично езерото можеш да обиколиш пешком, все покрай брега. Само че ние занемарихме пътеката. Почвата е блатиста, мостчетата изгнили и нещастни, храсталакът е избуял, стига чак
до гърдите и запречва пътя.
Природата си взема обратно своето. Така биха казали на друго място. Ние не говорим така, защото е нелепо. Природата е непоследователна. На природата не може да се разчита. А щом не можеш да разчиташ на нещо, недей да образуваш с него словосъчетания.
Под развалините на някогашната ферма на Шилке, където езерото нежно докосва шосето, някой е изхвърлил половината си непотребна покъщнина на брега. В калната земя стърчи един хладилник, вътре в него забравена – консерва с риба тон. Лодкарят ни разказа. И как побеснял, по принцип не толкова заради боклука, колкото заради рибата тон.
Сега лодкарят е мъртъв и ние не знаем кой ще ни разказва какви ги вършат бреговете. Кой ще казва така красиво: „Където езерото нежно докосва шосето“. И: „Това беше риба тон от безбрежните морета на Норвегия”. Такива изречения измислят само лодкарите.
От промяната насам не сме измислили никакви хубави изрази. Лодкарят беше добър разказвач. Но не се надявай, че в този момент на слабост ще питаме Дълбокото езеро, което без лодкаря е станало още по-дълбоко, как се чувства сега. Нито пък ще разпитваме Голямото езеро, което удави лодкаря защо го направи.
Как се удави лодкарят, никой не видя. И по-добре. Какво има да му гледаш как някой се дави? Никак не е красиво. Сигурно е излязъл с ладията вечерта, над езерото се е стелела мъгла. На разсъмване по водите се носеше ладия, празна и безполезна като сбогуване без изпращач.
Дойдоха водолази. Госпожа Швермут им направи кафе, те пиеха кафето и гледаха езерото, после влязоха в езерото и извадиха лодкаря. Снажни мъже, руси и лаконични, глаголи само в императив, натоварват лодкаря. Стоят на брега в прилепналите си водолазни костюми, черни и сковани като удивителни знаци, поставени от смъртта. Ядат вегетариански сандвичи, от тях се стичат капки.
Лодкарят беше погребан, а клисарят пропусна да свърши своето, удари камбаната час и половина по-късно, когато всички вече ядяха сладкиша в памет на покойника в „Коловоз 1“. То без чужда помощ клисарят вече едвам изкачва стълбата. За последно би камбаната в 12:15 осемнадесет пъти и направо си изкълчи рамото. При това разполагаме с механизъм за биене на камбаните, както и с Йохан, чирака. Но клисарят не харесва нито едното, нито другото.
Сега умират повече, отколкото се раждат. Чуваме, че старците остават самотни. Виждаме как младите не коват никакви планове. Или коват планове да се махнат оттук. През пролетта разредихме разписанието на автобус номер 419, който иначе минава през час. Хората казват, само още няколко поколения – няма как това тук да продължи повече. Ние сме убедени: ще продължи. В известен смисъл все някак винаги е продължавало. Преживели сме чума и война, болести и глад, живот и смърт. Все някак ще продължи и занапред.
Само че сега лодкарят е мъртъв. Към кого ще се обръщат пияниците, когато Ули ги е изритал от кръчмата? Кой ще организира за туристите от Берлин и околностите толкова хубави игри за търсене на съкровища по островите, при които никой никога не намира съкровище и децата тихичко ридаят в ладията, докато майките вежливо се оплакват на лодкаря, а бащите дни наред размишляват къде са сбъркали и поставят под съмнение най-напред новите федерални провинции на Източна Германия, след това и собствената си мъжественост, а на брега изяждат по една ябълка и поемат с лишените си от илюзии велосипеди в посока Балтийско море и никога повече не се връщат? Кой?
Лодкарят е мъртъв, а останалите мъртъвци се чудят какво прави лодкар под земята? Това не е редно: трябваше да си остане в езерото!
Никой не казва, аз съм новият лодкар. Малцината, които разбират, че непременно ни трябва нов лодкар, не разбират нищо от салове. Нито от това как се утешават водите. Или са прекалено стари. Други се държат така, сякаш никога не сме имали лодкар. Трети казват: лодкарят е мъртъв, да живее бизнесът с лодки под наем.
Лодкарят е мъртъв и никой не знае защо.
Ние сме тъжни. Нямаме си вече лодкар. А езерата пак са диви и тъмни и се оглеждат.

Бензиностанцията фалира, за да заредиш, трябва да ходиш до Волдек. Оттогава селото като цяло обикаля помалко насам-натам из селото и кара повече по права линия към Волдек, рецитирайки Фонтане, поне онези, които знаят Фонтане наизуст. Като цяло бензиностанцията липсва по-скоро на младите отколкото на старите. Не само заради бензина. Заради KitKat и бирата на една ръка разстояние и Unforgiving, с аромат на Orange Inferno, енергийната напитка, която щурмува и завладя източногерманските бензиностанции с 32 мг кофеин на 100 мл.
Лада, който като тринадесетгодишен хлапак беше отпрашил с ладата на дядо си в Дания и оттам му остана прякорът Лада, сега за трети път в последните три месеца паркира голфа си в Дълбокото езеро. Дали това не беше свързано с липсата на бензиностанция? Не. Това е свързано с Лада. И теоретично с крайбрежния път, който тук е идеален за каране с 200 km/h.
Езерото избълбука. Йохан и немият Сузи на брега отначало се разсмяха, после обаче не им се виждаше вече чак толкова забавно. Мина една минута. Йохан смъкна лентата от челото си и се хвърли във водата, той е най-лошият плувец от тримата. И най-младият също. Барабар Петко с мъжете. Напразно. Лада си изплува сам. С фас между устните. И се наложи той да спасява Йохан.
Фюрстенфелде. Население: нечетен брои. Сезоните ни: пролет, лято, есен и зима. Лятото е с едни гърди наред. Нашето лято надали е по-лошо от онова на Средиземноморието. Ние нямаме Средиземно море, но имаме езера. Пролетта не понася на хора с алергии и на госпожа Швермут от „Роден край“, която напролет я хваща депресията. Есента е разделена на две – ранна и късна есен. През късната есен взема връх земеделският туризъм. Градски бащи водят синовете си през нощта да разглеждат земеделски машини. Синовете: изпадат във възторг и шок пред грамадански колела, грайфери, гръм и трясък. Историята на зимата в едно село с две езера винаги започва с тяхното замръзва не и приключва с разтопяването на леда.
– Какво ще правиш сега с таратайката? – попита Йохан Лада и Лада, който съвсем не е начинаещ в измъкването на коли от езера и връщането им що-годе в движение, каза:
– Ще я извадим тия дни.
Немият Сузи хвърли отново въдицата. Заради гафа на Лада му се наложи да направи принудителна пауза. Сузи обожава да лови риба. Когато си ням по рождение, някак естествено си предопределен да ловиш риба. Макар че, какво значи „ням“? Политически коректно би трябвало да се каже: със скапан ларинкс. 
Йохан барабанеше лекичко по бедрото си в някакъв ритъм. Утре е изпитът му за клисар. Специално е изкомпозирал една мелодийка за празника и ще я издрънка с езиците на камбаните. На това му се казва свирене на камбани. Лада и Сузи още нищо не знаят за това. И по-добре, че иначе пак щяха да се сипят тъпотии.
Тримата се съблякоха и останаха само по гащи. Йохан и Лада, за да изсъхнат, Сузи от солидарност. Безупречната мускулатура на Лада, безупречната мускулатура на Сузи, ребрата на Йохан. Сузи, винаги с гребенче в джоба, сресва косата си назад – жест, застрашен от изчезване. Драконова опашка на челото, могъщо тяло на дракон около врата на Сузи, огнедишаща драконова глава на лопатката на гърба му. Сузи – красив като италианските филми от петдесетте. Майката на Сузи винаги, когато може, ги гледа и плаче. 
Скакалци. Лястовици. Оси. Всички са много уморени, много.
Есента вече е тук.
Днес беше последният топъл ден от годината. Последният ден, в който можеше да си полежиш по гащи в тревата, а по теб се катерят бръмбарчета, сякаш си естествена преграда сред хълмистия пейзаж с челни морени, каквато всъщност си по някакъв начин. Ако си оттук, знаеш какво е това: последният топъл ден. Не заради лястовиците, нито заради синоптичните приложения в смартфона. Ти си знаеш, понеже си се разсъблякъл и си се излегнал, и ако беше момиче, щеше да си заровил пръстите на краката си в пясъка. Ако не си момиче и не си направил нищо с пръстите на краката си, просто само ще си се излегнал. И както си се опънал така, си погледнал към небето и ти е станало ясно: днес е последният топъл ден. Даже и по някакво чудо все пак да се случи още някой друг хубав ден, то това нищо не значи. Днес е последният.
Лада и Йохан гледаха Сузи и му даваха акъл, понеже нищо не хващаше. Опитай ей-там под ясена, на рибата вече ѝ е доста горещо, ама че работа! Сузи стисна въдицата между краката и отговори с жестове. Лада разбира езика на Сузи доста добре. Всъщност хич не го разбира, но познава немия Сузи, откакто се помни. „Времето си е наше” – преведе той на Йохан. Той го погледна учуден. Лада сви рамене, плю в езерото. По пътеката край брега се зададе Анна на велосипеда си. Рокличка с презрамки, ама че работа. Йохан махна спонтанно, момчешка му работа. Анна гледаше право напред.
– Ей! Какво показваш? – Лада удари с юмрук Йохан по рамото. По езерото пърпореше екскурзиантска лодка. Лада изсвири пронизително. Шапките на туристите се раздвижиха. Лада размаха ръка, туристите също помахаха. Туристите снимаха. Лада им показа среден пръст.
– Това не се брои, те са туристи, махат, да става каквото ще – каза Йохан.
Лада отново му стовари няколко юмрука. На рамото на Лада се зъбеше вълк. На гърба на Лада: The Legend.
– Какво зяпаш?
– И аз ще се татуирам.
– Чуваш ли го, Сузи? Дришльото иска да се татуира. Яко!
Едно беше научил Йохан в общуването си с Лада – да не изтрещява. Да остане хладнокръвен. Да се подадеш на провокацията, значи слабост.
– И означава ли нещо? – попита той. И Сузи имаше вълк на прасеца.
Лада го погледна в очите. Избоботи с половин уста:
– Вълците се завръщат – говореше много бавно. – Германия отново е страна на вълците. От Полша и Русия, извървяват хиляди километри. Прекрасни животни. Ловци. Я кажи глутница!
– Глутница.
– Жестоко, нали? Колко пауър има в тая дума! Ние със Сузи сме привърженици на вълка. – Лада сграбчи Йохан за врата. – Но да си остане между нас, ясно? Ние докарахме тука вълци. От Лужица. Защото преди и тука е имало вълци. Питай майка си. В Цервелинската степ, при ракетната база, сещаш ли се? Там ги пуснахме на свобода. 
Споко, не се връзвай. Продължавай да питаш. Понякога Лада си дрънка врели-некипели, за да уплаши Йохан. Сузи се обърна, ослуша се напрегнато. Йохан се прокашля.
– И колко?
– Браво! Знаех си, че няма начин да не попиташ. Две малки вълчета и два вълка. Слушай, брат: не се бъзикам. Така че дръж си езика зад зъбите, ясно?
– Хубаво.
– Добре.
Нещо клъвна на въдицата на Сузи. Кратка съпротива. Дребно шаранче. Сузи го пусна обратно във водата.
Лада се надигна.
– Пичове! Хайде, отиваме при Ули. Сузи ще черпи по едно.
Така и стана, защото Лада е човек, който държи на думата

Шаранът мо же да бъде пощелив. Когато другите риби се хранят, той идва. През есента, с падането на температурата на водата, той се нуждае от все по-малко и по-малко храна. 
Търтеите оплождат младите царици и умират прилежно. Младите царици се скриват до пролетта под мъха, в гнилото дърво, в кошмарите на водното конче.
В Кикер, старата гора, кълвачът дълбае милисекундите на нашата тленност.
Есента е дошла.
Глутницата е нащрек.

Точно една година мина оттогава, от деня преди последния празник, когато Ули разчисти гаража си, сложи един кът за сядане и пет маси, варел с кюнец за печка, пусна завеса от червено-жълт тюл на единствения прозорец и заби с пирон на стената един календар с полякини, облегнати на мотоциклети, отчасти заради иронията, отчасти заради естетиката. Една „Щерни“ струва осемдесет цента, една „Щири“3 деветдесет, бира с компот – евро и петдесет, а в събота и неделя тук могат да се гледат мачове и мъжете са му признателни за всичко, макар никой да не го казва.
Пием в гаража на Ули, защото никъде другаде пейките, лъжите и хладилникът не си прилягат така идеално, че мъжете да се чувстват заедно: един с друг и с алкохола хем хубаво, хем не прекалено хубаво. Никъде другаде, като изключим у дома, не е възможно под една стряха и само на няколко крачки от бирата и бундеслигата по „Скай“4 да си пушиш и да си седиш сред свои.
Чест и почитания на „Коловоз 1“. Но в „Коловоз 1“ няма да седнеш да пиянстваш. Може да си организираш вечеря, да речем, на някоя годишнина. Защото, хайде, напий се, когато те гледат пластмасови цветя и туристи на велосипедисти. От време на време Вероника слага и истински лалета. Но хайде, напий се, когато те гледат истински лалета.
Гаражът на Ули мирише омайно на грес. Вратата е украсена с табелки на стари мотоциклети и реклами на бира, а на една се вижда гербът с императорския орел и надпис Deutsches Kaiserreich. Вярно е, че идват почти само мъже от новите блокове. Понякога стават спречквания. Нищо сериозно. Няма омраза. Понякога не разбираш собствените си думи. Впоследствие дори си доволен от това. Понякога някой разказва и всички го слушат. Тази вечер, последен рунд, ще разказва старият Имбоден. Имбоден поначало е мълчалив, но много голям пияница. Преди три години жена му умря и оттогава посегна към чашката. Ули разправя, че има много да наваксва – всичките години на трезвеност.
Заради празника утре си приказваха в гаража за празниците от едно време, и че преди, моля ви се, се празнувало къде-къде по-хубаво. Никой не можеше например да се сети за някоя свястна, готина тупаница между възрастни мъже наскоро. Преди те били нещо обичайно. Днес се бият само младежите.
– И то адски некадърно – засмя се Лада и никой друг.
Да, но ето че Имбоден става и първо излиза по малка нужда, само че преди да напусне гаража – в помещението няма клозет, а пред панелката отсреща стърчи нещо като дърво – той казва:
– Момент, момент. И това не е точно така.
От няколко седмици на хладилника е залепена пъстра рисунка. Внучката на Ули, Рике, е на такъв етап. На картинката са дядото и Рике в малък правоъгълник, това е гаражът. За да сложи рисунката, Ули свали голите полякини. В резултат на което мъжете няколко дни му викаха „дядо“. После забравиха и Ули отново стана Ули.
При Ули всеки има право да пие, дори повече, отколкото може. Но ако някой не е в състояние вече да се задържи прав, без да се хване за нещо, или повлича и други към пода, за да се разбере с тях за туй-онуй, Ули само кимва на Лада, а Лада извежда или изнася въпросния човек навън.
При Ули всеки има право да говори и да разсъждава повече откъдето и да било другаде. Но ако някой продължава да говори и да разсъждава повече, отколкото му харесва на Ули, то Ули само кимва на Лада.
При Ули се плаща по-малко от другаде. Но ако някой не си е платил всичко след месец, то Ули само кимва на Лада.
При Ули всеки има право да разкаже виц, който не е смешен на всички. Но ако някой каже нещо сериозно, което не е забавно за всички, то Ули само кимва на Лада.
При Ули всеки има право да плаче, дори на глас. При Ули обаче никой не плаче.
При Ули всеки има право да разказва история от едно време, обикновено тогава другите слушат.
Имбоден се върна, след като се изпика и си разказа историята.Коляното на Мартина Келер изплува от водата, заоблено и мокро, лъскаво като челото на морски лъв. Тя се покашля и банята, облицована с плочки „ехо-камера”, се покашля заедно с нея. Потопи за миг глава под водата във ваната, какво прелест-но чувство да ставаш все по-чиста и по-чиста, обгърната от покритата с пя-, 

Close Menu