Марион Пошман

СЛЪНЦЕСТОЯНИЕ

роман

 

Пролог: Sol invictus[1]

Слънцето се рони. Когато в трапезарията цари оживление, тежките стъпки карат всичко да трепти и от тавана се посипва мазилка. От центъра на слънцето виси кабелът за полилея, типичен модел от времето на ГДР. Месингови пръчки са щръкнали от една централна ос; в краищата им фунийки от млечно стъкло обгръщат крушките чак до върха на заоблената глава, оформени като малки рогове на изобилието, пръскащи лъчи, имитации на слънчевите.
От гипсовото слънце над тях е останало само половината. При всяко хранене от тавана се ронят парчета гипс, веднъж в супата на един пациент цопна цяла отломка и оттогава разместиха масите така че мястото в центъра сега е празно. След всяко ядене балатумът там е поръсен с бели шупли, нежна пудра, от време на време и с по-едри късчета. След всяко ядене подът се забърсва.
Безформени захабени парцали съхнат по радиаторите; едно убито сиво, затриващо всичко сиво, което години наред е поглъщало праха и не спира послушно да го гълта, а само в паузите увисва отпуснато и мокро върху парното. От лакираните в бяло ребра до прострените парцали нагоре тръгват флорални релефи от метал, старовремско елегантни пълзящи ластари, по които се е утаил един пласт, така че здраво заседналата мръсотия им придава почти благороден оттенък и дълбочина. Твърди гирлянди с акантови орнаменти, трудни за почистване, нуждаещи се от прислужница, която ежедневно да минава с бърсалката от пера между ребрата, да кара пухестите валма от прах да се разлетят или да ровичка с някоя от онези подобни на големи четки за миене на шишета пръчки с четина от изкуствени косми в искрящи неонови цветове, каквито се продават по селските събори и които от гледна точка на стерилността може би наистина бяха по-подходящи за заведение като нашето.

Замъкът е незначителен и доста порутен. Не е кралски, просто някакво графско имение, което от доста време се предлагаше за продан срещу една западногерманска марка. И след като не се намери частен инвеститор, тукашната провинция го превърна в лечебно заведение. Отначало уж временно, с безкрайното протакане и внезапната припряност на бюрократичните решения се нанесохме тук, в една сграда, нуждаеща се от основен ремонт. Цялостният ремонт, който ще бъде детайлна реставрация, можеше да започне чак когато бъде отпусната субсидията. Дотогава имението ще се радва на очарованието на призрачен замък, потънал в дива растителност, забулен с паяжини, омагьосан. Онези обитатели, които като мен идват от Западна Германия, тук се възторгват по романтиката, по доста кинематографичните декори, по осезаемото минало, което при нас, доколкото може, старателно е прочистено, реставрирано, прекомерно загладено или напълно изтрито. Онези обитатели, които като мен идват от Западна Германия, бяха извадили късмет благодарение на ситуацията на преход, защото в новите федерални провинции внезапно се бяха открили нови работни места.

По принцип съществуващите замъци, господарски къщи, крепости и графски ловни резиденции в източната част на Германия поначало бяха преустройвани и използвани за санаториуми, психиатрични клиники, старчески домове или затвори. В западната част също има барокови дворци и манастирски постройки, населени с тъй наречените домуващи, защото е практично, защото така има къде да бъдат приютени хората, защото иначе тези постройки щяха да пустеят. В източната част постъпиха по този начин не само от практически, но и по принципни съображения. Висшето трябваше да стане низше. Феодалното – пролетарско. Прекрасното – банално, аристократичното – общодостъпно.
През Втората световна война нашият замък е служел за лазарет, после приютявал осъдени на принудителен труд, след това е бил склад за материали, по-късно – химическа лаборатория. Сега е част от психиатричните клиники, които след промяната бяха разширени. Първоначално броят на случаите не беше нараснал. Но хората получиха повече място. Не беше нужно вече да спят по десет в едно помещение. Позволено им е да присъстват в съзнанието на останалото население. Признава им се, че съществуват.

Пациентите са настанени в прилежащата сграда, в някогашния рицарски дом[2]. Там прозорците са с решетки, обзавеждането е по-просто. В замъка се намират общите помещения и лекарските кабинети, тук живеят и лекарите, като някогашното входно фоайе е превърнато във физкултурен салон.
Много от пациентите имат крайно неприятни навици или придобиват такива моментално, щом бъдат настанени тук. Лющят с нокти парче по парче лака от рамките на прозорците, стържат по балатума със столовете си, защото, вкопчили пръсти в седалката, по цял ден бавно и упорито препускат от единия край на стаята си до другия. Онова, което челюстите на времето изглозгват в продължение на дълги години, пациентите унищожават за няколко месеца. Те ускоряват разрухата, сякаш в тях е концентрирана силата на времето, сякаш притежават едновременно няколко живота, които се борят помежду си да излязат от тясното тяло, сякаш енергията на разрухата, която иначе си върши своето – упорито и едва забележимо, избива от тях непрестанно като мощна струя, неуправляемо, безразсъдно, противно на обичайното.
Слънцето грее през прашните прозорци на трапезарията. Бръчките по лицата стават по-дълбоки, прокопават си сивосенчести бразди, които отначало не се забелязваха, сякаш старостта се бе отбила само за една нощ, а сега е нещо, което се е установило неотменимо: минало, което не може да бъде изтръгнато от телата. Наша работа е да се справяме с онова, което се вижда денем на слънчева светлина, с неизбежното, от което бягаме нощем в сънища, химерни видения. Пациентите замижават, щом някой лъч ги улучи, стискат очи, снижават се, за да го избегнат. Наша задача е да работим с онова, което всекидневието иначе скрива милостиво като под слой облаци.
Слънцето кара дебелостенните бели съдове да заблестят и господин P. веднага издърпва ластика на ръкава си и с възглавничката на палеца започва да търка чашата на местата, където проблясват отраженията.
Приглушеното подрънкване на чашите и чинийките, режещата песен, с което приборите за хранене и чиниите се докосват.
Лечение – от какво? От изгрева и залеза на слънцето, от светлината, която сутрин пада през източните прозорци върху масите, прави неизбежната си обиколка и вечерта влиза от запад, фаталистична, зорка, неизбежна?
Тя прави едно кръгче през залата, осветява гетинаксовите маси и простите столове, полуослепелите огледала, които така са монтирани между прозорците, че действат объркващо, и когато човек погледне през тях, вижда едновременно хем навън, хем навътре в стаята: части жив плет от обрасли чимшири, запуснати тревни площи, занемарени пирамиди от тисове. Части от колички за сервиране, натрупани с използвани съдове от столовата на дома, бутани от отпуснати ръце. 
Тя осветява огромните картини с маслени бои, които все още не са отмъкнати вероятно само защото почти нищо по тях не може да се различи: силно потъмнели букети и плодове, череши с ъгловати светлинни ефекти, почерняло вино и убити по време на лов животни със скъпа кожа, които се сливат с фона.
Изглежда, че поне картините остават стабилни и предават и на нас чувството за стабилност, сякаш нищо не се променя, сякаш настоящият миг е вечност, сякаш времето се плъзга с ромолене като тънка струйка вода през телата, сякаш времето е пречистващ ритуал за телата, който запазва състоянието им непокътнато, дори ги освежава, а не е нещо, което постоянно ги просмуква, отлага се вътре в тях, деформира ги, трансформира ги и ги разтваря, то съхранява трупа на заека, увиснал на задните лапи, кръглото искрящо тяло на портокала между стъклените чаши, тялото на готвача, който поднася таблата, закачливо наклонил глава, извърнат и направил поклон в очакване на признание. Сякаш подобно очакване е най-неотложното действие в дадения момент, което образува и оформя тялото, очакване на бъдещето, в което това тяло най-накрая ще намери мястото си, очакване на тясното влажно място, където то ще намери покой.

Полегнал съм на кушетката си в дежурния кабинет. Хладилникът в коридора потраква, подът вибрира. Фините потрепвания се пренасят върху рамката на леглото, наелектризират ме, държат ме буден като пълнолуние. Оставил съм да свети нощната лампа с пластмасовия лампион, имитация на ленено платно. Монашеското ми легло с висока табла откъм главата, украсена с дърворезби, с тежка пружина, с фурнир от крушово дърво, скърца дори когато не помръдвам. Една лакирана черна лайсна го обточва в рамка и аз сякаш спя в собствения си некролог.
Прозорецът ми е отворен. Откъм съседната сграда кънти през целия парк телевизорът на пациентите. Наложила се е тенденцията чрез максималното усилване на звука да се компенсира лошата картина. Аз също имам стар черно-бял телевизор, който не предава с идеално качество. Обикновено показва едновременно няколко програми, едната доминира, а през нея пробягват сенки, силуети, картини без фокус. Програмите на задния план от време на време се проясняват и пречат да се види другата. Често тогава пациентите надават вой. Момчето, което отбива алтернативната си военна служба тук като санитар, веднага бива изпратено на покрива да завърти малко антената, докато се оправи картината. Подобренията са минимални, но пациентите се успокояват за известно време, имат чувството, че някой се застъпва за тях, че полага усилия да се случи нещо за тяхно добро.

Нощите са различни заради сънищата. Дните са еднакви.
Нищо не се е променило, а ето че отново е нощ. Обувам си обувките и намятам лекарската престилка направо върху пижамата.
Прекосявам с тихи стъпки трапезарията. Дори през нощта, когато там няма никого, продължава да мирише на потни анцузи. Домуващите в клиниката носят предимно спортни облекла, сякаш това е ваканционен лагер, може би тренировъчен лагер. Те носят удобни дрехи, които не стягат тялото, сигурно защото сред тези стени тялото поначало е достатъчно стегнато, то е обгрижвано, закриляно, контролирано, удря се в границите на един регулиран режим, определян от други.

[1] Непобедимото слънце – Бог на слънцето в късната Римска империя и покровител на бойниците – б. пр.
[2] Част от дворцов комплекс, в който живеят високопоставените служители или гости – б. пр.

Close Menu