Ярост

Това е истински случай. Той е описан по документи на криминалната полиция и прокуратурата. Жертвата е била два пъти в състояние на клинична смърт – единствено благодарение на майсторските умения на лекарите Кадер К. оцелява след трите смъртоносни атаки. За първи път младата жена разказва за адските мъки по време на брака и след него, за болките и кошмарите, за своето драматично минало, за кръвното отмъщение, смъртта и мъките в Кюрдистан, за своето бягство, изпълнено с превратности, и за неясното си бъдеще. Към показанията и признанията на извършителите не е прибавено нищо. Местата, улиците и площадите, ресторантите и магазините съществуват реално в Хамелн и Източна Фризия, единствено фамилните имена на жертвите и извършителите, както и техните адреси са променени, за да бъдат предпазени техните близки. Някои личности, които играят определена роля в този случай, дадоха съгласието си да бъдат назовани с истинските си имена. На останалите авторът е дал някакъв псевдоним. Диалозите сe базират на записките, направени най-съветно от автора. В тази книга действителност и измислица се препритат по уникален начин.

Подробни библиографски данни за оригиналната книга на немски ще намерите в интернет на адрес http://dnb.ddb.de

Ярост

Той седеше на ръба на леглото и гледаше през малката капандура към небето, което с всяка изминала минута все повече се смрачаваше. Беше издърпал пердето настрани. Не искаше нищо да спира погледа му. Сега, скоро след вечерната молитва, е най-подходящият момент. Искаше да се наслади на здрачаването, този толкова особен оттенък на небето в часа на сумрака след залеза на слънцето. Той не разбираше нищо от метрология, от астрономия нито от разпръсването на светлината. Харесваше му просто онова меланхолично настроение. Още отпреди смъртта на майка му, която се беше самоубила през 2012 година. Полумесецът сребрееше пепеляво блед, звездите искряха. 
Но в този мек късноноемврийски ден на 2016 година Нуретин Буров не можеше да се концентрира върху красотата на природата. Мислите му все се въртяха около Кадер и Джуди. Беше взел Кадер за своя жена през март 2013 година според ислямската религия. По същото време обаче имаше друга съпруга – Лейла, с която беше сключил граждански брак, така както бе прието в Германия. Но след петнадесет години брак тя го беше напуснала. Тайно, тихо и кротко. По това време той беше заминал някъде с футболния си отбор. И докато той седял в автобуса, тя си събрала нещата и хлопнала зад гърба си вратата на къщата му в Аймбекхаузен. Завинаги. Това силно го беше обидило, направо го беше разярило. 
„Мърла такава! – си каза той. – Да върви по дяволите.“ Бракът им беше бездетен, а в неговото културно обкръжение на това не се гледаше с добро око. Позорно и срамно си беше. Щом нямаш дете, нямаш и семейство. Най-сетне се отърва от нея. И по-добре, че стана така. Но сега друга му се беше увесила на врата. Тя беше силна, не искаше да му се подчинява, обичаше свободата и си правеше каквото си иска. Тя го унижаваше като мъж и дълбоко нараняваше честта му. Беше дълбоко убеден, че Кадер ще го довърши. Омразата замъгляваше мозъка му, също както перестите облаци, които бавно се плъзваха над планинския гребен на Зюнтел[1] и затулваха намаляващата луна, около която се беше образувал мъгляв ореол. Значи щеше да застудее. Слънчевата светлина, осветяваща луната, се пречупваше в ледените кристали, които се намираха в облаците, и създаваше мистични светлинни ефекти. 
Но Нуретин Буров вече не ги виждаше. В главата му преминаваха като във филми различни сцени. Бащата и глава на семейството кроеше план за убийство. Той нямаше да разреши да му отнемат момчето, нямаше да допусне отново да бъде изоставен от жена. Щеше да му бъде за трети път през последните три години. Но най-вече не искаше, в никакъв случай не искаше да плаща издръжка – особено за тази проклета вещица. Той щеше да си отмъсти и щеше да я убие по особено жесток начин – пред очите на всички. 
„Онези, които ми се подиграват и присмиват, трябва да разберат на какво съм способен. Ще ѝ дам на Кадер да разбере. Ще ѝ го върна тъпкано, веднъж завинаги ще ѝ дам да разбере: ако искам, мога да те убия! Аз съм мъжът. Коя си ти да ме излагаш?! Щеше да я накара да се мъчи. Да, щеше я убия. Ще направя да умре така, че всички да я видят.“  
Нуретин Буров погледна още веднъж към небето, което вече се къпеше в мътночервената вечерна заря. Той беше доволен. Доволен от себе си. Да, той щеше да защити честта си, щеше да извърши това, което един кюрд е длъжен да направи в такава ситуация. Това че има германски паспорт нищо не променяше. 
„Има дълго да говорят за мен. Имам право да я убия. Тя ме обиди“ – казва си тихо той, сакаш искаше да си вдъхне кураж. 
Стана и отиде до масата в дневната, където държеше тетрадката с карирани листове, в която си записваше какво му минава през главата. 
Днес го извикаха на разговор – шефката на отдел „Човешки ресурси“ в мебелната фирма, където работеше от двадесет години и някаква тъпа защитничка на жените. Обясниха му, че е идвала съдия-изпълнителка. С решение за запориране на сметката му. Значи Кадер е пренебрегнала заплахите. Явно не го вземаше на сериозно. Щеше да си плати за това. „На луд ме направи. Това няма да ѝ се размине – мърмори си той, – решила е да ми вземе парите. Ама не, никога няма да ги получи. Те са си мои. Само мои. Толкова съм работил за тях.“
Разговорът с шефката на отдел „Човешки ресурси“ мина много зле. Той се беше ядосал, като чу онова, което му съобщиха, съвсем си изпусна нервите. Не разбираше откъде накъде Кадер винаги имаше право. Задължаваха го да ѝ плати четиринадесет хиляди евро издръжка. Адвокатката на Кадер го беше издействала. Естествено, след като съдията беше жена. И сега той стоеше пред две двете жени и гледаше в лицата им, докато те му обясняваха какво в крайна сметка ще остава за него от заплатата му на тапицер.
Вместо да дава на тази мърла пари, по-добре щеше да бъде да влезе в затвора, беше си помислил той и даже го произнесе на глас.
В този момент вече не можеше да се контролира. И как да се контролира човек?
„В Германия жените имат толкова много права. Гледат на тях като на свещени крави. Мъжът им е напълно подчинен. Пълно е с жени, които си мислят, че имат право да командват. Това не го разбирам. Не съм съгласен с това.“

^[1] Ниска планина (440 м) в Долна Саксония, северно от Хамелн. – Б. пр.