Клеменс Й. Зец
ВИЕНСКО КОЛЕЛО
разкази
ВИЗИТКИ
Коляното на Мартина Келер изплува от водата, заоблено и мокро, лъскаво като челото на морски лъв. Тя се покашля и банята, облицована с плочки „ехо-камера”, се покашля заедно с нея. Потопи за миг глава под водата във ваната, какво прелест-но чувство да ставаш все по-чиста и по-чиста, обгърната от покритата с пяна, ухаеща вода, която нежно докосваше всяко иначе все още трудно достъпно място от тялото ѝ. И към това се добавяше музикалното изпълнение от диска ѝ, който си пускаше всяка сутрин, за да се събуди истински: „Музика в дванай-сет части” от Филип Глас. Много хора не понасяха трескавата монотонност и нескончаемото нагоре и надолу на неговите три тона, но за Мартина това беше най-великата музика, която беше чувала. Никой и нищо не те заставяше да я слушаш внимателно или да потъваш в някаква въображаема партитура, не, тази музика беше като красива гледка пред прозореца – човек ту поглежда навън, ту извръща очи, гледката просто си беше там.
Мартина се потопи още веднъж за последно, забърса от очите си разтеклия се бретон, изправи се и излезе от ваната. Навсякъде, където стъпваше, оставаха мокри следи, които върху тъмнокафявия паркет на жилището ѝ изглеждаха като смачкани пликчета целофан.
Преди няколко дни беше забелязала, че отделението за монети в портмонето ѝ се беше пробило. Дупката все още не беше голяма, цяла монета нямаше как да се провре оттам, и все пак се замисли дали не е време да си купи нов портфейл. И, както всяка сутрин, провери дали всичко е по местата си. Банковите карти, едната, и втората, добре, мастер картата, всъщност само за краен случай, но въпреки всичко чудесно е, че и тя беше тук, визитните картички – тя помилва с пръст нежната издутина, която се образуваше от купчинката им – и напипа някаква ба-бунка, странно…
Извади визитките и зорко ги огледа. Повечето изглеждаха абсолютно нормални, само най-горната в тясната купчинка беше грозно деформирана: на мястото, където беше отпечатано името на Мартина и дейността на фирмата, растеше нещо като язва, едрозърнеста, възчерна. Тя боязливо я докосна и наст-ръхна. На пипане беше като пемза или изсъхнал корал. Върховете на пръстите ѝ не понасяха подобна пореста повърхност.
Тя поднесе визитната картичка към носа си, помириса. Нищо особено, може би леко кисела миризма. Въздъхна с безразличие и остави картичката до телефона, другите ги прибра в портмонето.
Пъхна портмонето в чантата си, любимия ѝ аксесоар, истински Шанел 2.55, която си беше купила след първото пови-шение (когато плати четирицифрената сума, за първи път в живота си, Мартина настръхна). Даже измисли име на чантата си, в определени моменти това ѝ се струваше неловко, но както и да е: кръсти я Кет. Нарече я така, защото, когато сядаше, обичаше да слага чантата в скута си и да я милва като котка.
Спря на огромния паркинг пред фирмата и остана в колата известно време. Провери отново най-основно всички визитки, днес като нищо можеше да се наложи да раздаде някоя и друга. Всички изглеждаха нормално, не миришеха никак зле. И все пак тя реши, колкото може по-скоро, да си поръча нови. След това огледа отвсякъде кротката чанта. И тук не откри нищо подозрително.
Асансьорът я качи на третия етаж. В коридора срещна разни колежки. Една от тях при разминаването си с Мартина се задави от кашлица, която прозвуча доста изкуствено. Едва на няколко метра от нея, Мартина поклати глава и си каза, че причината за това със сигурност не е тя.
Малко преди обяд тя отиде на първата си важна среща за деня. Седеше в заседателната зала No 2 заедно с другите три колежки, които маркетинг отделът, където бяха назначени, винаги изпращаше за началните преговори с потенциалните клиенти. Образуваха малък, внушаващ респект полукръг, а чешкият бизнесмен раздаваше визитните си картички. Мартина и останалите отвърнаха на жеста му. Щом отвори портмонето си, в залата се разнесе остра миризма, като от вкиснал оцет. Всички визитки бяха поразени от язви, на някои даже никнеха малки мехурчета, пълни с жълтеникав секрет.
– Е, браво…
Другите я погледнаха. Мартина повдигна картичките с извинителна усмивка, така че всички да видят какво се е случило.
– Явно са ги оплескали в печатницата – каза. – Извинявайте.
Колежките ѝ се приближиха любопитно и се зачудиха на повредените визитки, вземаха ги, оглеждаха ги срещу светли-ната или ги миришеха предпазливо и отмятаха с погнуса глава.
– Трябва да си поръчаш нови, колкото може по-бързо.
– Разбира се – каза Мартина.
Беше ѝ неприятно, че всички я запят и инспектират визитните ѝ картички. Идеше ѝ да ги издърпа от ръцете им. Мартина пристъпи към тях, протегна дясната си ръка, на която се полюшваше Кет, но в този момент те вече сравняваха обезобразените картички помежду си, сякаш са колекционерски екземп-ляри или редки пеперуди.
– Тази тук има издутина – каза Габриеле.
– Това е нищо, виж тази дупка тук – каза Фелицитас. – Като разядена от киселина е.
Объркана, Мартина погледна към чешкия посетител, който единствен държеше ръцете си настрана от картичките и няма-ше никакво желание да ги изследва.
– Трябва да изхвърлите това – каза той на Мартина с дълбок и звучен глас.
Мартина кимна и направи извинителен жест, сочейки колежките си. Габриеле се мъчеше да прочете името ѝ, разкривено от подутината.
– Мар ТИ Ер, сричаше тя и, без да иска, изпусна визитката на пода.
Подутината се спука и в стаята отново лъхна острата миризма. Жените прихнаха, стискаха носовете си и сочеха Габриеле, сякаш миризмата идваше от нея. Мартина едва не потъна в земята от срам.
– Хайде стига, дайте ми ги – каза тихичко.
– За какво са ти притрябвали? – попита с погнуса Фелицитас. – Сигурно са отровни.
– За да ги изхвърля, разбира се – каза Мартина.
– На твое място отдавна да съм ги изхвърлила, миличка! Какво си ги правила, че са станали такива?
– Възможно, материалът направен лошо – каза чешкият инвеститор с известно нетърпение.
– Нищо не съм ги правила – каза Мартина.
Фелицитас я изгледа с недоверие, после се обърна, защото Габриеле се разсмя. Причината беше една визитна картичка, върху която растеше язва във формата на мъжки член. Мина време, докато Мартина разбере от коя страна трябва да се гледа картинката, за да се види правилно. Чешкият бизнесмен сто-еше настрана и се взираше в черно-белия плакат на М. К. Ешер, окачен на стената в заседателната зала, „Изкачване и слизане по стълби”.
В обедната почивка Мартина отбягваше колежките си, взе си от автомата във фоайето бутилка минерална вода и, стисна-ла в другата ръка сандвича с риба тон, който си носеше от къщи, се насочи към тоалетната. Първото, което направи там бе да накъса на дребни парченца останалите визитки и да види как водата ги помита надолу. Изми си ръцете, огледа внимателно портмонето и чантата си сантиметър по сантиметър и драсна една клечка кибрит, за да потуши лъха от възкиселата миризма.
Макар че тук постоянно влизаха жени и изпълваха помещението с непоносимото си крякане, тя обичаше това място, което три пъти дневно се почистваше и дезинфекцираше професионално от хигиенистките, така че всички повърхности, даже онези, които бяха в постоянен контакт с екскрементите, блестяха от чистота, сякаш „замърсяване” беше чужда дума за този свят. След като превъртя малкото копче с форма на биберон, за да заключи кабината си, тя седна на искрящо белия капак на тоа-летната и извади сандвича си.
Слава Богу, че си беше взела iPod-а. Намери любимото си парче от албума „Стъклария” на Филип Глас, бавната и по детски проста пиеса за оркестър „Фасади”, отпусна се назад със затворени очи. Музиката ѝ въздействаше като свежа, бистра вода, която отмиваше всичката мътилка от съзнанието ѝ. Включи се отчетлив глас, очертаващ мелодията (валдхорна ли беше или обой), единственият чужд шум, който прекъсваше този кри-стален свят, бе доволното мелене на челюстите ѝ.
След малко превключи на друго парче, при което пръстът ѝ напипа нещо малко, твърдо върху iPod-а. Мартина отвори очи и се взря със замрял дъх. Оказа се само зрънце сусам, отронило се от хлебчето на сандвича ѝ и залепнало за iPod-а. Изстърга го и го хапна. Миг след това задъвка все по-бавно и по-бавно, докато дъвченето ѝ окончателно замря, а очите ѝ се наляха със сълзи. Нищо не беше станало, всичко си бе наред и с вкуса. Но за миг си помисли какво би било, ако захапеше сухата пореста язва или някое от онези пълни със секрет мехурчета.
Скочи и изплю сдъвканото в клозета.
Вечерта Мартина стоеше гола, премръзнала в банята и пре-глеждаше кожата на тялото си сантиметър по сантиметър дали няма промени. Местата, които не виждаше, опипваше. После изми ръцете си със сапун. Доколкото можеше да установи, нямаше поражения. Напразно се беше тревожила. Всичко се дължеше значи на хартията или химикалите, използвани при отпе-чатването. Лошо мастило, лоша хартия.
При вида на пораженията се бе отключило нещо дълбоко в душата ѝ, кой знае, навярно някакви затрупани останки от колективната памет за чумните епидемии в Европа отпреди столетия. Предците ѝ се бяха отървали от чумата, иначе сега нямаше да я има нея, но основателният страх от такива гнойни рани определено ѝ беше предаден, скътан в силно устойчивия ѝ, жизнеспособен ген. Където се появи язва, бягай, плюй си на петите, нашепваше инстинктът ѝ.
Обърна се с облекчение и пусна чиста вода във ваната. Не се случваше често да си взема вана и сутрин и вечер. Беше прахосване на вода, но днес Мартина, струваше ѝ се, го беше заслужила. Включи портативната стереоуредба и взе любимото си CD. Снимката върху обложката на „Музика в дванайсет части” я накара да изкрещи. Преди там се виждаше композиторът, който с леко отсъстващо изражение гледаше право в обектива, а едната му ръка подпираше ухото, сякаш искаше да каже: „И вие ли го чувате?” Сега на това място имаше по-скоро чудовище, почти загубило човешки облик, вдигната ръка беше мутирала във вулгарен кактус, лицето му подгизнало и разядено ка-то нахапано от змия. Навсякъде имаше струпеи и гнойни язви, бяха се разпрострели даже по CD-то, от което особено много я заболя, защото сега то не можеше да влезе в плейъра и трябваше да си купува ново.
Да си купи ново. Тази безобидна мисъл бе първото, което ѝ хрумна, после я обзе паниката: беше заразно! Изтича да донесе един от черните пликове за боклук, изхвърли бързо CD-то и останалите визитни картички, и всичко, което вече беше инфектирано.
На другата сутрин при нея в офиса влезе Габриеле, затвори вратата и застана точно пред Мартина.
– Келер, малка мръснице! – каза полушеговито, полустрого. – Казвала ли съм ти колко много те мразя?
Мартина се изправи.
– Теб и гадните ти гнойни възпаления – подвикна Габриеле.
– Какво?
– Я виж какво ми е портмонето, господи! Било е заразно!
Габриеле измъкна от джоба на палтото си черно найлоново пликче. Беше завито плътно около нещо, което трябваше да остане скрито. Габриеле остави пликчето, в което беше портмонето ѝ, на бюрото пред Мартина и отстъпи назад.
– Отвори го.
– Какво е това?
– Отвори го. Веднага.
– Добре, добре.
Още при първото предпазливо докосване с върховете на пръстите си помисли, че найлоновото пликче хич не беше лоша идеята. На пипане съдържанието беше някак пихтиесто. Възпаленията, жълтеникавия секрет. Мартина въздъхна.
– Много съжалявам.
– Отвори пликчето.
– Добре, ясно.
Мартина внимателно придърпа найлоновата торбичка в по-зиция, която ѝ позволяваше да огледа съдържанието, без да го пипа. Портмонето беше покрито със струпеи и рани. Мартина го отвори с един молив: кредитна карта, банкноти, всичко беше поразено. Даже снимката с децата на Габриеле (голямата ѝ дъщеря приличаше на човека-слон).
Веднага обеща да ѝ купи ново портмоне. Но Габриеле въпреки това раздрънка на всички за станалото, оплювайки Мартина. Когато се разминаваше с колеги по коридора, някои си стискаха носа и се подсмиваха.
Обедната почивка прекара отново в кабинката на тоалетната.
Следобед колежките ѝ направиха номер. Казаха ѝ: „Ей, искаш ли да ти покажем един трик, изтегли си карта.” Мартина издърпа една карта, от долната страна на картата беше залепена засъхнала дъвка, всички прихнаха в смях. Мартина изтри пръстите си в ризата, позасмя се и отиде след това при шефката, за да я попита дали днес може да си тръгне по-рано.
Да, тя също искала да говори с Мартина, каза началничката.
Мартина се поспря в рамката на вратата и се чу да казва:
– Разбира се. По какъв въпрос?
– За чешкия проект – отговори началничката строго.
Само десет минути по-късно Мартина вървеше през паркинга. Чак в колата си позволи да се разплаче. След цели осем години, си повтаряше тя, просто така. След осем години. И стискаше в прегръдките си своята чанта.
Пръстите ѝ напипаха някакво кораво място по кожата на Шанел 2.55. Не го беше изключвала напълно, но когато зърна язвата върху Кет от едната ѝ страна, избухна в сърцераздира-телни вопли. Това е само една чанта, напомни си тя и понечи да си плесне шамар, за да престане да бъде такава лигла. Но вместо да се удари, допря болната чанта до бузата си, помилва мъничките кожени възглавнички, от които се образуваше кожата ѝ.
Месец по-късно домът ѝ изглеждаше напълно променен. Прозорецът стоеше отворен по цял ден, за да не откачи от ост-рата смрад. Съседите се оплакваха, звъняха час по час на вратата ѝ, а тя се преструваше на нищо-неподозираща. Вестниците, които получаваше сутрин, след няколко дни изглеждаха възчерни вкаменелости, като отломки от засъхнала лава, толкова бързо вече се разнасяше епидемията.
Поне по десет пъти на ден си миеше ръцете.
И тъй като все още, както всеки човек впрочем, трябваше да се храни, излизаше да пазарува. Точно на съседната пресечка имаше супермаркет. Дебитната ѝ карта се беше деформирала дотам, че вече не влизаше в банкомата и се наложи да иде до банката и да изтегли пари от сметката си. Само че и по спестовната ѝ книжка се виждаха първите язви. На изумения служи-тел пробута няколко обяснения в псевдонаучен стил. Изтегли за всеки случай по-солидна сума, почти всичките си спестявания, които бяха по сметката ѝ. Кой можеше да знае колко време още ламинираната книжка ще остане годна и ще може да се използва.
Банкнотите докосваше изключително само с пинсета, или си слагаше хирургически ръкавици, но нямаше никаква полза. Са-мо след няколко дни парите, които носеше в себе си, заприличваха на визитките от едно време.
Един ден тя се улови как на рафта за мюсли в супермаркета докосваше всяка кутия. Озърна се дали някой не я наблюдава, но ѝ направи впечатление, че всички хора се държаха точно както нея: вървяха бавно покрай стелажите и опипваха всичко, което ги интересуваше. С последната банкнота, която все още минаваше за такава, Мартина реши да се запаси с няколко пакета ориз, макарони и минерална вода, после тръгна към къщи.
Следващите седмици излизаше на протяжни разходки, често прекарваше по цели следобеди на открито. Намираше се, без самата тя да го определя така, в изчаквателна позиция. И една сутрин забеляза следното: някаква пълна жена излезе възмутена, със забързани крачки от магазина за цигари, ругаеше силно по телефона и изхвърли с крайна погнуса една банкнота на земята пред себе си. На ръката ѐ се полюшваше скъпа дизайнерска чанта, не същият модел както на Мартина, но обезобра-зена по същия начин: от грозни израстъци, наподобяващи по форма определени пълзящи растения – черни като повърхността на железни метеорити.
Един просяк, който седеше на земята пред магазина, се пресегна към банкнотата. Като я докопа, се чу тих възглас на изненада. Показа банкнотата на кучето си, което се отдръпна, клатейки глава. Просякът се разсмя, посочи банкнотата, после магазина за цигари, а накрая в неопределена посока, показале-цът му изпълняваше весел танц с пируети, насочваше се навсякъде, сочеше целия град, целия свят. Смехът му беше тромав, смях на страстен пушач, дрезгав и гъргорещ, предвкусващ деня, в който дробовете окончателно щяха да откажат да му служат и всеки път, когато дъхът му спре, ще трябва да се бори за глътка въздух, от което се получава изненадващо звучен шум, като от механизма на фотоапарат, който предвижва лентата кадър по кадър напред.
Не след дълго и кучето подхвана същата мелодия.